Кредиторът временно се разделя с парите си и той има право на обезщетение за това, а лицето, което временно използва тези средства, го плаща. Кредиторът начислява лихва върху главницата, която отпуска и това е напълно нормално. Когато говорим за лихва при вземане на кредит, говорим и за оценка на риска на кредитора. Той все пак поема известен риск, за който трябва да се подсигури.
Размерът на въпросната лихва, която едно лице трябва да плати, често е свързан с кредитоспособността, продължителността или естеството на заема. При равни други условия всяка лихва и лихвен процент са по-високи, когато има по-голям риск, тъй като заемодателят е изправен пред по-голяма опасност кредитополучателят да не може да извърши плащанията си.
Обратно, когато оставяш пари в спестовната си сметка, тя се увеличава благодарение на договорената лихва. Това е така, защото банката използва вашите пари и ги заема на други клиенти, в резултат на което печелите приходи от тази лихва.
История на понятието лихва в кредитирането
В наши дни начисляването на лихва се смята за съвсем нормално нещо. Тази цена на заемане на пари е разпространена практика в различни сфери и с различна цел. Масовото приемане на налагането на лихва обаче става обичайно още през Ренесанса. Именно в този исторически период отпада усъмняването доколко е морално начисляването на лихва по заем. Хората започнали да заемат пари, за да развиват бизнес и в опит да подобрят собствената си работа. Растящите пазари и относителната икономическа мобилност правят заемите по-често срещани и начисляването на лихва по-приемливо. През това време парите започват да се считат за стока и алтернативните разходи за тяхното заемане се смятат за заслужаващи лихва.
История на понятието лихва в кредитирането